13 апр. 2024

Теодора Илиева

Как да избягаш от руски лагер за превъзпитание


Как да избягаш от руски лагер за превъзпитание

17-годшната Валерия от Украйна разказва за Euronew как е попаднала в руски лагер за превъзпитание, как и защо е успяла да избяга от там.

Преди инвазията, Валерия е десетокласничка в Нова Каховка, занимава се със спорт и танци и живее с член на семейството си, тъй като преди няколко годни губи родителите си.

Като всеки тийнейджър, Валерия си прави планове за бъдещето и очаква то да бъде блестящо. Следва инвазията, която променя живота ѝ внезапно и окончателно.

Руските войски окупират града, а има и период на тежък обстрел, при който тя трябва да се крие, храната почти свършва и ситуацията изглежда безнадеждна.

След като руските войски превземат града, започват да пристигат камиони с помощи от Крим и положението се стабилизира.

През октомври 2022 г. руските окупационни власти нареждат „евакуация“ на децата към Крим. Валерия е принудена да си събере нещата и да се качи на един от автобусите.

Пристигат в лагер, където лекари ги преглеждат за въшки и ковид-19 и където остават да живеят. Съоръжението е под постоянна въоръжена охрана, а ежедневието включва пеене на руския национален химн. Властите промотират руски университети и начин на живот и обещават: „Русия ще ви даде всичко“. Освен право на избор.

Валерия започва сериозно да се замисля за бъдещето си, но бягството от лагера е почти невъзможно заради охраната, а и непредсказуемостта на властите. „Това беше лагер за превъзпитание.“  разказва тя. Целта е повечето от децата, приети там да отидат в Русия.

Програмата, по която се водят властите в лагера е одобрена от руското Министерство на образованието и цели „образование на деца между 12 и 17 години от окупираните украински територии в руска култура и история.“

Никой няма съмнение, че целта е всъщност превъзпитание.

Според юристът, защитник на човешките права и нобелов лауреат Олександа Матвичук, тези лагери целят да „русифицират“ украинските деца, което е не просто военно престъпление, а част от по-голяма картина .„Войната е с цел геноцид“ смята тя. „Путин открито каза, че украинци не съществуват, че ние сме същите като руснаците. Виждаме тези думи, имплементирани в ужасяващата практика, прилагана от 2014 г. насам.“

Валерия разказва, че в лагера е забранен украинския език, а Матвичук напомня, че Русия целенасочено избива кметове, журналисти, личности, ангажирани с обществени дейности и артисти в тези райони и то не от началото на войната през 2022 г., а от поне 10 години.

Децата на Украйна се изпращат в Русия, където някои се осиновяват от руски семейства.

Според нея, „е лесно да схванеш, че ако искаш да разделиш или унищожиш една група хора с еднаква национална принадлежност, можеш да ползваш няколко стратегии, като да ги избиеш или принудително да им промениш идентичността“. Отвличането и превъзпитаването на деца от окупираните украински области е точно такава политика.

В лагера за превъзпитание, Валерия вижда как много от децата се разболяват поради липса на адекватни грижи и неподходящи условия. Например излизат навън без достатъчно дрехи и се разболяват от бронхит, а не липсват и заболявания като шарка.

Децата могат да ползват телефоните си, но рядко има обхват. Валерия успява да се свърже със свой роднина, който също живее в окупираните области, така че му е разрешение да дойде до лагера и да я прибере.

Децата, пратени в тези лагери не са задължително сираци, но на основание политическите убеждения на родителите им, те са разделени от тях. В случаи, че на родители или близки им бъде разрешено да посеят децата си, те са окуражавани да се преместят в Русия и им се предлагат руски паспорти, ако още нямат. Такива хора са наричани „нови руснаци“, а някои придобиват руските паспорти под заплаха от насилие и недопускане до образование и здравни грижи.

Валерия също има издаден руски паспорт, както и нейният близък, така че тя напуска лагера след около два месеца и отива да живее с него в окупираният Хеническ в южна Украйна.

Под влияние на тежката ситуация с децата в лагера и заболяванията, които вижда, Валерия решава да осъществи старата си детска мечта и да стане лекар, като за целта кандидатства в университет в Одеса и е приета. Сега трябва само да успее да избяга от окупираните територии и тя предприема опасно пътуване през руските гранични райони, възползвайки се от руския си паспорт и наученото в лагера.

Първо преминава с автобус през няколко окупирани райони на Украйна, през почти унищожените Мелитопол и Мариупол, след което влиза в Русия през Ростов.

Преминава през Белгород и отива на север, към Суми, а там, на границата с Украйна пускат само пешеходци.

Валерия крие украинския си паспорт, но въпреки това трябва да даде обяснение на граничните защо 17-годшна пътува сама към Украйна.

Знаейки какво искат да чуят, тя разказва измислена предварително история, че смята само да премине през Украйна, за да вземе леля си, която е някъде в Европа и веднага след това ще се прибере в Русия.  След преглед на документите и телефона ѝ, граничните я пускат да премине. Все пак тя има руски паспорт, а поради възрастта ѝ не могат да я накарат да подпише никакви документи.

От чекпойнта, Валерия върви пеша през полето, за да стигне до родината си.

След като пристига в безопасност в Суми, променя плановете си за Одеса и отива в Киев. Там получава психологическа подкрепа, грижа и възможност да последва мечтата си и да учи медицина.

Съдбата на повечето деца, отвлечени от руските окупационни власти обаче далеч не е толкова щастлива. От около 20 хиляди деца, за които се знае, че са изпратени в лагери за превъзпитание, само около 400 се завръщат в Украйна.

Според разследване на Асошиейтед прес, руските власти лъжат децата на Украйна, че родителите им не ги искат повече, излагат ги на пропадна и ги принуждават да приемат нови семейства в Русия. Тъй като много украински деца, особено в източните части говорят и руски, това е много лесно, а руските власти дават права на настойници на директорите на институциите, в които се пращат децата, така че те веднага могатда вземат решения вместо тях и така се улеснява „русификацията“.

За Валерия, макар и много различен, животът продължава в родината ѝ.

„Да бъда в украински град за мен е награда.“казва тя.

Източник: Euronews

,

Абонирай се
Уведомете за
guest
0 Коментар
Inline Feedbacks
Виж всички коментари